Мото на "Една българка" - „АФЕРИМ, БАБО, МАШАЛЛАХ!”
Иван Вазов е писател, чието творчество е пропито от мисълта за Родината. „България, българинът, българското - това е центърът на неговата вселена.” Тези думи на литературния критик Милена Цанева най-точно подчертават идейната и тематична насоченост на Базовите произведения. Неслучайно един от най-хубавите разкази на народния писател носи заглавието „Една българка”. Образът на баба Илийца въплъщава родолюбието и смелостта, майчината обич, загрижеността и жертвоготовността на българката от епохата на националноосвободителната борба.Нравствена красота на обикновената българска жена е художественото основание за авторовото възхищение: „Аферим, бабо, машаллах” Това са думи на благодарност, на благослов, избрани от Вазов за мото на разказа.
Със същата песенна възхвала в миналото народният певец е изразил почитта си пред духовната сила на българската майка, отгледала онзи юнак Стоян, когото турци „на два го пътя вардили, / на третия го хванали.”
Дори враговете, смаяни от нечуваната сила и безстрашие на хайдутина, необичайно щедро и искрено благославят майка му: „Аферим, бабо, машаллах! Още един такъв да отгледаш!”
Стояновата майка от народната песен е близка до Вазовата героиня баба Илийца. Те сякаш се сливат в един образ - образа на българката с нейната безгранична майчина обич и преданост, доброта и човечност, патриотизъм и готовност за саможертва. Затова благодарствените слова от народната песен звучат със същата сила като мото към творбата на Вазов. Само с три думи един писател и цял народ изразяват огромната си признателност към българката. Не би могло да се намери друго, така кратко и толкова вълнуващо обръщение. То сякаш не е нарочно търсено, а избликва спонтанно от душата.
Възторженото чувство е породено от постъпките на базовата героиня. Като истинска българка и християнка, тя извършва подвиг в дните на погром на Априлското въстание. Помага на ранен бунтовник от Ботевата чета, тръгнал да жертва живота си в името на свята цел. Старата жена приема момъка като свой син. Сърцето й е изпълнено с човечност, топлота и отзивчивост към чуждото страдание.
Писателят изгражда образа на своята героиня, проследявайки действията й. Използвана е портретна, психологическа и речева характеристика. Още с външния си вид баба Илийца се откроява сред другите жени - „ висока, кокалеста, мъжка на вид.” Портретното описание създава усещането за физическа сила. Това впечатление се допълва от постепенно разширяваната в сюжетното развитие на разказа представа за нравствения облик на героинята. Упорита, смела и съобразителна, единствено тя сред скупчените на брега селянки дръзва да моли турчина да я вземе в ладията. Обръща се към него със затрогващи думи и успява да умилостиви сърцето му. Старата жена знае, че на всяка цена трябва да премине реката. В постъпките си тя се ръководи не само от желанието да спаси болното си внуче, но и от стремежа да помогне на българския бунтовник, когото случайно среща в гората на път към Искъра. Виждайки бледото, изпито лице на четника, тя решава да направи „добро клетнику”. Всички следващи действия на баба Илийца са подчинени на това решение. Душевното й състояние е разкрито чрез трескавите мисли: „....Божичко, закрили го, българин е, тръгнало е за християнска вяра курбан да става. ”
Патриотичното и религиозното чувство у българката се сливат в едно. Тя е готова да помогне в името на християнската вяра и в името на всичко българско. Възхищение буди храбростта на тази жена, която нито за миг не се колебае. Дори не помисля да предаде бунтовника на турците, макар да знае, че навред цари смут и тревога. Майчиното чувство, заговорило в сърцето й, я изпълва със сила и твърда решимост да се бори, за да спаси, „ако даде бог, два живота. ”
В манастира баба Илийца не среща очакваното разбиране и помощ. Противопоставяйки смелата челопеченка на сърдития малодушен калугер, Вазов подчертава силата и решителността на действията й. Достойно и смело е нейното поведение. Напуснала късно манастира, баба Илийца тръгва сама в нощта. Писателят-психолог внимателно проследява душевните вълнения на героинята. Природната картина, майсторски нарисувана, създава усещане за нещо страшно и опасно.
Баба Илийца е обезпокоена от неочакваното препятствие, което среща на брега на реката: лодкарят го няма, а синджирът на ладията е заключен с катанец за кол, здраво забит в земята. Колебанието й трае само миг. При мисълта за бунтовника, който я чака в гората, тя изтръпва и решава да премине сама обратно реката, дори с цената на живота си. Започва страховита борба с кола. В този кулминационен момент най-пълно е разкрито единството от физическа и нравствена сила на героинята. Задъхана, сграбчила кола с двете си ръце, тя се върти упорито около него, като напряга яките си мишци. Епизодът, наситен с напрежение, кара всеки българин да почувства основателна гордост и да изрече думи на възхвала към жената-героиня, която с нечовешки усилия води половинчасова борба с кола. Нищо не е в състояние да сломи волята й. По-силно от всичко е желанието й да спаси четника. Тя проявява жертвоготовност, като сама преминава с ладията Искъра.
Чрез речева характеристика и с помощта на изразителни глаголи и епитети писателят разкрива преживяванията на баба Илийца при втората й среща с бунтовника.
Слязла от ладията, старата жена „незабавно” тръгва към гората. Когато вижда четника, съобразително му подава най-напред хляба, защото знае, че е гладен. Като набожна жена, съзнава, че е сторила грях, открадвайки от манастира дреха за момъка. Но тя е уверена, че този грях е оправдан, защото е извършен в името на нещо свято. Като българка, чувства, че е постъпила правилно. Четникът е стоплен от майчинската загриженост на челопеченката. Той усеща топлотата във всяка нейна дума, в об-ръщенията й: „момче” и „синко”. Наблюдателна и досетлива, селянката поема пушката му, като го окуражава и духом с думите: „Стягай се момче!” На отчаяния въпрос: „Къде да се дяна, бабо, сега?”, тя отговаря простичко, но уверено: „Как къде? Ами у дома!" Знае добре, че поема огромен риск, че „жива я изгарят, ако усетят”, но нито за миг не се колебае. Продължава да върви редом с ранения, като майчински го подкрепя с едната си ръка, а с другата носи пушката му и болното дете. Докоснала изстиналите ръчички на внучето си, баба Илийца проплаква. Момъкът е потресен и не смее вече да очаква помощ от „ великодушната” жена, сполетяна от голямо лично нещастие. В този ми г тя през сълзи му напомня, че ще го чака вечерта на същото място. Дори мъката от загубата на детето не е в състояние да помрачи благородството и добротата на селянка-та. Стремежът й да помогне на четника е продиктуван от дълбока човечност и от искрен патриотизъм.
Вазовата героиня е носителка на нравствена сила и величие. Със своето родолюбив и честност, твърдост и непоколебимост в решенията, майчинска нежност и отзивчивост тя вълнува поколения българи. Извършила добро, баба Илийца заслужава песенната и авторова възхвала: „Аферим, бабо, машаллах!”
Само един смел и изключително упорит човек би могъл да се справи с препятствията, пред които застава баба Илийца. Само духовно извисеният би дръзнал да се бори за чуждия живот, рискувайки собствения си.
